Терминът globalisation (глобализация) описва интеграцията на народите, културите и икономиките чрез глобалната мрежа на търговията, логистиката, имиграцията и комуникацията. Основният му фокус е икономическата страна на глобалните взаимодействия чрез търговията, преките чуждестранни инвестиции и международните капиталови потоци, заедно със социокултурните и политическите последици от това глобално взаимодействие.
Въпреки широко разпространеното мнение, че Теодор Левит е човекът, създал термина през 1983 г. като професор по маркетинг в Бизнес училището към университета „Харвард“, в статия за списание Harvard Business Review, озаглавена „Глобализацията на пазарите“, в която дефинира глобализацията като „промените в социалното поведение и технологиите, които позволиха на компаниите да продават същите продукти по целия свят“, терминът всъщност е въведен за първи път още през 1930 г. като изцяло нов подход към образованието. Уилям Бойд, авторът на The History of Western Education (Историята на западното образование), съредактор на книгата Towards New Education (Към новото образование), въвежда концепцията за глобализацията като ключова дума в педагогическите изследвания: „Цялостност, интеграция, глобализация…изглежда ще бъдат ключовите думи на новия възглед за образованието“. Бойд получава термина когато прави превод от френски на думата globalisation, използвана от белгийския учител и психолог Овид Декроли в неговата méthode globale (глобална метода) за обучение на децата да четат през 20-те години на 20 век.
Икономическият смисъл на термина се утвърждава почти три десетилетия по-късно във връзка с европейския Общ пазар, когато през 1959 г. академичното списание International Organization публикува статия, в която се казва: „Шестте страни от Общността ще предприемат следните първи практически стъпки към постигането на общата си пазарна цел − глобализация на квотите“. Терминът се отнася до първите стъпки на шестте страни, учредителки на Европейския съюз − Белгия, Германия, Франция, Италия, Люксембург и Нидерландия, за постепенното премахване на митата и квотите в Европейската икономическа общност.
Три години по-късно на фона на глобалното разрастване на мултинационалните корпорации, анализирайки влиянието на масмедиите и обществото, Маршал Маклуън създава термина global village (глобално село). През 1974 г. Имануел Валерщайн публикува The Modern World System (Системата на съвременния свят) и изковава понятието за един свят, свързан в сложна мрежа от международен икономически обмен, чиято основна цел е натрупването на капитал. А широкото използване на понятието глобализация от икономисти и социални учени достигна върха на популярността си през 80-те години, когато многонационалните корпорации са смятани за ключови инструменти на финансовия капитал.
Развитието в областта на транспорта и комуникациите, създаването на интернет и нови платежни системи, както и увеличените обеми на свободната търговия и движението на хора, ускориха темпа на глобализация през последните 30 години.
Не отиде ли обаче глобализацията твърде далеч? Въпросът е зададен за пръв път през 1997 г. от икономиста в университета „Харвард“ Дани Родрик, който предсказа, че по-голямата „икономическа интеграция“ ще доведе до по-голяма „социална дезинтеграция“, а в публикация през 1997 г. в New York Times пише следното: „Глобализацията трябва да се управлява от правителства, които представляват своите народи и нашата планета, а не от корпоративни империи, които представляват само собствените си краткосрочни интереси“. На годишната среща на Световния икономически форум тази година беше отправен призив за реформа на глобализацията, като на панела „Управление на глобализацията“ бяха дискутирани значителните глобални загуби и нежелани последствия от глобализацията.
