Един неприятен житейски факт е, че независимо от това колко сме внимателни, злополуки се случват. Всеки знае това и го е изпитвал, но на едно по-дълбоко ниво, какво всъщност e злополука? Както всички ние (да се надяваме) знаем, злополуката е онова, което се случва, когато извършваме определена задача и възниква нещо непредвидено. В случаите, когато това не е злополука, идва на помощ днешната дума.
Ето един бърз пример: ако миете стъклария и няколко чаши паднат на пода и се строшат, това очевидно е случайност. (Ако нарочно жонглирате с чашите, преди да ги изпуснете, това е actus reus, но да отложим това за по-нататък.) А сега да предположим, че не харесвате този стъклен сервиз и искате да купите нови чаши, но нямате достатъчно място в кухненския бюфет…освен ако старият сервиз не се счупи. Това повдига въпроса за mens rea, което на латински означава „виновен ум“ и ни кара да се замислим дали конкретно действие е инцидент или нашето съзнателно намерение е било да счупим чашите.
Разбира се, това е доста опростено обяснение, но в основата на действителното наказателно право, mens rea е аспектът на намерение и планиране на действие – съзнателната страна на едно престъпление. Преди 1600 г. обичайното право в англоговорящия свят до голяма степен осъжда хората само въз основа на криминалния акт, за извършването на който са обвинени, което по всяка вероятност е довело до несправедливо наказание за много хора; но когато настъпва Просвещението, съдебните власти започват да взимат под внимание умствената нагласа по отношение на предполагаемото престъпление. И тук започваме да виждаме различни изисквания за присъди, въз основа на умствената нагласа, като например (в днешно време) обвинение в предумишлено убийство получават онези с mens rea, а онези без mens rea получават по-лекото обвинение в непредумишлено убийство.
И макар отдавна да е известен латинският израз от принципа на общото право ̶ Actus non facit reum nisi mens rea sit, който означава „действието не прави човека виновен, освен ако и умът не е виновен“ ̶ съкратената форма е сравнително нова в английския език. Изненадващо е, че първото й споменаване е от 1861 г. в творба със заглавие Crown Cases Reserved for Consideration от Едуин Чандос Ли и Луис Уилям Кейв, които твърдят, че: „Mens rea е важен елемент от всяко престъпление.“ В годините от тогава насам, разбиранията ни по този въпрос така са се променили, че сега има различни степени на mens rea в зависимост от ситуацията; но има едно нещо, което винаги трябва да помним – по-добре е изобщо да не ни хрумва мисъл за престъпление.
