23.10.2015

Ракия / Raki – Дума на деня

Ракията събужда противоречиви мнения. Тя може да се превърне в проблем за аматьорите, но онези, които я тачат, могат да се закълнат, че има божествен вкус.

Точно както западната култура е създала култ около Green Fairy, мистичния и вдъхновяващ абсент, сред кюрдските народи и в страните на Балканския полуостров ракията е дълбоко вкоренена във фолклора и се цени високо. Могат да бъдат открити много песни и поеми, които възхваляват питието, но докато абсентът е прочут с това, че събужда креативността на прочути художници, ракията май вдъхновява основно героите на реалния живот.

Турция, естествено, се смята за създателка и пазителка на ракиената традиция. Името на националното питие, известно още като Arrak, произлиза от арабската дума Araq, която се е отнасяла конкретно за сладкия ферментирал сок от фурми, а по-късно е разширила значението си и е започнала да се отнася за всеки вид дестилиран спирт.

Ракията е развила своя собствена уникална кулинарна култура, много по-различна от културата на виното, според която вината се избират като допълнение към храната. Мезетата (разядки, много напомнящи испанските тапас), се избират така, че да подхождат на ракията.

Ракията по традиция се произвежда от двойно дестилиран сок от смачкано грозде с лек дъх на мастикова смола (сакъз) и се нарича sakiz raki (анасонлийка) или мастика. Подобно на ракията с дъх на анасон като гръцкото узо и френския пастис, побелява, когато се смеси с вода. Млечно-белият цвят на питието е причина да стане популярно с името лъвско мляко, тъй-като лъвът е символ на смелост в повечето местни култури.

Думата raki, която описва алкохолно питие в Турция и на Балканите, навлиза в английския език в началото на 17 век. Първото писмено споменаване е направено от прочутия „пътешественик от креслото“ Самюъл Пърчис, който през 1613 г. в своята History of the World in Sea Voyages and Land Travels by Englishmen (История на света чрез морските пътешествия и пътувания по суша на англичаните) описва пристрастяването към ракията на един турски охранител:Субашът (мой охранител, допуснат в града единствено, за да се грижи за сигурността ми) се запи в кръчмата (Racky-house).

Когато не се добавя анасон, питието е известно като düz rakı (чиста ракия) и се консумира с голямо удоволствие в Балканските страни, където е популярно просто като ракия.

Англичаните също са започнали да опознават вкуса на питието, както подсказва първата поява в писмена форма на думата Rakia в английския език, описваща безцветното алкохолно питие на Балканите. Това се случва през 1778 г. в английското издание на сборник от писма, писани по време на пътешествия на Алберто Фортис. Италианецът е пътувал през Далмация (днес част от Хърватска и Черна гора) и споделя впечатленията си от естествената история и култура на тези непознати земи в писма до Джон Стрейндж, епископ на Лондондери. Пътните бележки, които се превърнали в истинска сензация след публикуването им, описват тясната връзка между ракията и културата на Изтока: „За лекарство служи голяма глътка от алкохолно питие, което те наричат ракия“.

Ако се нуждаете от лекарство, не е необходимо да посягате за глътка ракия, но ако обичате ликорис, анасон или силни дестилирани гроздови питиета, напитката може да ви допадне. Нека да завършим с цитат от 1834 г. от Фредерик Мериът: „Не мога да пия, а ракия съвсем не трябва“, а и с напомнянето, че трябва да консумираме алкохол в умерени количества и никога – когато шофираме.