За повечето от нас достигането на известно просветление чрез танци може да се осъществи единствено в резултат на сериозна консумация на алкохол (в интерес на истината това може да се случи дори преди да сме събрали смелост да излезем на дансинга). Като последица от интоксикацията движенията ни ще бъдат всичко друго, но не и хармонични. За суфистите (последователите на вътрешното мистично течение на исляма, суфизма) – движенията на тялото, които следват темпото на определена музика, водят до състояние на пълна хармония на вътрешния и външния свят – с други думи до духовно „пиянство“.
В следваща публикация от нашата поредица ще разгледаме суфизма в детайли, а днес ще се фокусираме основно върху суфисткия орден на дервишите. Името dervish произлиза от персийската дума darvish „просяк, бедняк“, а от там „религиозен просяк“, „аскет“, тъй като дервишите водят аскетичен живот и много от тях са дали клетва за въздържание и бедност. А танцуващите дервиши са просто орден сред много подобни ордени.
Историята на танцуващите дервиши започва от ордена Мевлеви, основан през 13 век от сина и последователите на суфисткия теолог Руми, който е вярвал горещо, че чрез музика, поезия и танци може да се достигне до Бога. Орденът на танцуващите дервиши е създаден в Коня (в днешна Турция), където Руми е прекарвал по-голямата част от живота си и е бил виждан от време на време да танцува по улиците в състояние на радостен екстаз. Мястото, съхранило духа и тялото на Руми (в мавзолея Мевлана се намира гробът на Руми, гробовете на членовете на семейството му, на неговите потомци и на много от шейховете, лидери на ордена Мевлеви), трябва непременно да бъде посетено от всеки, който се интересува от суфизма.
Церемонията Сема (идва от арабската дума sama, на турски sema и означава „слушам“) – танц чрез въртене в кръг като начин да си припомним Бога – е обявена от ЮНЕСКО за един от шедьоврите на устното и нематериално наследство на човечеството. Но това се случва едва през 2005 г., 90 години, след като турското правителство гласува закон, с който разпуска суфисткия орден и забранява церемониите на дервишите (през 1950 г. те са били позволени само веднъж годишно в Коня по време на декемврийския Мевлеви фестивал). Преди 40 години за пръв път е било разрешено на дервишите да пътуват на Запад и да смайват света с мистичните си вярвания и танцови церемонии.
Очевидно по онова време единственият начин западните хора да научат за съществуването на дервишите е бил чрез книгите за пътешествия. За пръв път думата dervish е представена на английските читатели през 1585 г. в английския превод на Томас Уошингтън на пътеводител за Турция, написан от Никола Долфиноа. Долфиноа, лорд на Арфьой, управител на двореца и географ на френския крал, нарича дервишите трета секта на турските мюсюлмани, които живеят в набожност и аскетизъм.
Първият англичанин, който споменава ордена на танцуващите дервиши и тяхната танцова церемония, е географският редактор и съставител Самюъл Пърчис, който по ирония на съдбата е „пътувал“ само в креслото пред камината си. 1626 г., Pilgrimes (Пилигрими): „Орден на дервишите, които се въртят в кръг, докато музиката им служи по божествен начин“.
Една от най-известните творби на Руми е покана за присъствие на една Сема церемония:
„Ела, ела, ела, който и да си,
дали неверник,
или на огъня се кланяш,
или езичник,
дори и да си престъпил
своите обети стотици пъти.
Нашата врата
не е вратата на отчаянието.
Ела такъв, какъвто си.“
Днес всички сме поканени да се въртим при церемонията Сема (по традиция само мъже могат да танцуват като дервиши, но това започва да се променя). Хармонията се постига от традиционни музикални инструменти (най-често дайре, хлопки, флейта), поезия и танци (въртенето е обратно на часовниковата стрелка с ръце вдигнати към небето), които съпровождат мистичното пътешествие на духовно изкачване чрез съзнание и любов към съвършенство и екстаз.
